Days, weeks and months before our departure for the Atlantic crossing, there was one thing that unsettled me the most about our upcoming voyage: the complete isolation and distance from civilization. I knew there will come a point where we will be so far away from land, that the astronauts on the International Space station would be the closest people to us - our de facto neighbours. The thought of being so isolated truly unsettled me.

Fortunately, after spending 53 days at sea, this is no longer of any concern. As early as the second day, all we see is the infinite horizon and all we hear are the sounds and splashes of the restless waves, making it no different being 100 or 1500km away from shore - our current location in the middle of the ocean.

These fears have gone.

I have adapted 🙂

Max

Дни, седмици и месеци преди началото на нашия преход през Атлантическия океан имаше едно нещо, което ме безпокоеше най-много за предстоящото ни пътешествие: пълната изолация и отдалеченост от цивилизацията. Знаех, че ще дойде момент, в който ще бъдем толкова далеч от сушата, че астронавтите на Международната Космическа станция ще бъдат най-близките хора до нас - нашите де факто съседи. Мисълта за подобна изолация наистина ме тревожеше.

За щастие, след прекараните 53 дни в морето това вече не е проблем. Още от втория ден на пътуването, всичко което виждаме е безкрайният хоризонт и всичко, което чуваме е шумът от плискането на неспокойните вълни, без разлика дали се намираме на 100 или на 1500 км от брега – сегашното ни местоположение в средата на океана.

Тези страхове изчезнаха.

Адаптирах се 🙂

Maкс

#Да!ЗаЖивот!